ДЖОЕЛ-ПИТЪР УИТКИН: ПЛЕННИК НА СВОБОДАТА


Текст и превод: Рафаело Казаков

В магистърската си работа по фотография от 1976 година, Джоел-Питър Уиткин (Joel-Peter Witkin) описва обстоятелствата около една от първите си снимки, направена, когато е бил седемнадесет годишен. Ню-йоркският вестник “Daily News” публикува материал за равин, който видял Бог лице в лице. Запленен от идеята да снимa човек, който се е изправил срещу върховното съвършенство, младият фотограф успява да издири равина и да се срещне с него, за да го фотографира. В уречения ден и място той заварва един сънлив старец да крета в прашен работен кабинет. Уиткин осъзнава доста съкрушен, че божието сияние го няма нито в човешкото присъствие, нито в интериора около него. Bсе пак той прави снимката, за която е дошъл с надеждата, че камерата и филмът ще видят невидимото за очите. Това разбира се не става и от тук следва заключението на амбициозния младеж, че на твореца се пада огромната задача да “свали Бог на земята” посредством образи, които правят невидимото зримо.

Достоверността на горната случка е съмнителна. Несъмнено е обаче, че Уиткин преследва с безусловна вяра решението на своята младост да съзре невидимото и да го превъплъти във фотографии. Точно 50 години по-късно американският фотограф е автор на един напълно оригинален и личен художествен свят, населен с трупове и натюрморти с човешки крайници, садо-мазохистични ритуали със живи и мъртви животни, телесни мутации и деформации от всевъзможен тип.

Характерно за подхода на фотографа е това, че повечето от неговите работи са напълно композирани – подбора, аранжимента и мизансцена на моделите и композицията отнемат седмици, а понякога и месеци. За същинския снимачен процес Уиткин използва традиционна фотографска техника и лабораторна обработка. Целият процес на създаване на снимката е аналогов, без употребата на компютри, в традицията на фотографията като око на свидетел, което запечатва реалността. В многобройни интервюта и творчески декларации Уиткин се самоопределя като творец, поел своеобразен кръстоносен поход, една от целите на който е да намери красотата и достойнството на низвергнатите от обществото. Ето две типични изказвания – първото е с неизвестна дата, а второто – от 1996 година:

“Тези, които разбират какво правя оценяват посветеността, смелостта и любовта, които са ми необходими, за да открия очарование в хора, които обществото счита за повредени, нечисти или презряни. Изкуството, което правя е моят начин за възприемане на света. Работите ми са личните ми молитви и това прави творчеството ми сакрално. Животът и творчеството ми са неразривни. Те ми дават всичко, което имам и от което се нуждая”.

Постмодерните идеи и ирония не ме интересуват. Гледам на себе си като на класик, който се занимава с огромната тема за преходността. Истина е, че днешния сват предлага по-малко на твореца. Притежаваме подобрени средства за комуникация и влошени средства за общуване... Аз имам нужда да обзра съществуванието. Тази нужда се превръща в изкуство, когато достигне предела на възможното”.

Не е чудно, че в светлината на екстремните образи и високата реторика на Уиткин, реакциите на зрителите и критиката са доста разделени – тези, които прегръщат таланта на Уиткин не се свенят от думи като “гений”, а онези, които го отричат са ответно силни в реакциите си. Един парижки критик нарече Уиткин “визуален сериен убиец”, а уважаваният сайт www.salon.com дава като възможно определение на творчеството му “изродски парад, покрит с интелектуален камуфлаж”.

Творческият процес на Джоел-Питър Уиткин обикновено започва със скица или рисунка – визуален елемент от същността му или препратка към съществуваща картина или снимка. Авторът често документира вдъхновението, символиката и историческите референции на своите снимки по пътя от началната идея до изложбеното копие. В книгата “Ученик и учител” (Disciple and Master)*, Уиткин предлага 25 свои снимки, паралелно с образиe, дали му вдъхновение или превърнали се в провокация за създаването им. По-долу ви предлагам три от тези двойки с превод на авторските коментари на Джоел-Питър Уиткин*.

                                                               *  *  *                                                                                                                                        
 
Кралица Виктория била толкова очарована от Роджър Фентън, че станала меценат на Фотографското Общество. Първата ú проява в това ú качество е да посети изложбата, организирана от Обществото на 3-ти януари, 1854 г. Кралицата нарича в дневника си ранните фотографии, които вижда “красиви образци”, осъзнавайки че и времето може да се забоде като пеперуда на лист хартия. През февруари 1854 г. Фентън и принц Алберт оборудват студио и фотолаборатория в Уиндзорския дворец. Фентън решава да снима принц Артър, малкия син на Алберт и Виктория, облечен в пълна военна униформа, стъпил на масичка с кувертюра, сам-самичък и натоварен с тревожност на ръба на светлината и сянката. Фентън не се опитва да скрие факта че треперливата ръка на един фантом се е вмъкнала в дясната половина на кадъра.

Когато реших да снимам един ампутиран крак, оставаше само около час и половина естествено осветление. Целят ден до този момент бях фотографирал откъснатата ръка на възрастна жена. Беше вече нощ когато нагласих камерата и осветлението, за да снимам крака на една висока маса. Покрих масата със стар чаршаф, след като се сетих за бялото платно под крачетата на принц Артър и нервната ръка, вероятно на някой слуга; за мен обаче олицетворение на цяла Англия, готова да го спаси ако залитне да падне.

Десетина дни по-рано бях купил стари пирони, с които да прикова крака. Въобразил си бях как като по чудо още първият пирон с влизането си ще досегне разпятийната му сърцевина. Хванах пирона и крака с лявата ръка, а с дясната халосах с чука. Бях някъде помежду Европа и Голгота. Пиронът стегна здраво плътта, присъствах на Разпятието. В този момент светкавиците и тъмнината се завихриха и хвърлиха стаята във хаос. Няколко седмици по-рано в Ню-Мексико бях разпънал на кръст един кон. Кракът обаче беше по-истински, по-силен израз на човешкото страдание. Зачуках и останалите пирони.

Когато бях малък, не по-голям от принц Артър в снимката, живеех в Бруклин и баба ми ми даваше да държа молитвената ù католическа броеница. Бях много горд от това. Веднъж ù казах, че като порастна ще работя във фабрика за такива броеници и че ще зачуквам тялото на Христос за всяко кръстче. Тя се усмихна и след това вечеряхме.

Сложих до крака стрък аспарагус, купен по-рано същия ден. Имах нужда от още предмети за този натюрморт. Огледах се наоколо в стаята, намерих старо огледало и го сложих зад крака. Точно тогава, за голяма моя изненада, видях мъртва пеперуда върху едно пиано. Използвах и нея като се сетих за странното хрумване на кралица Виктория, че фотографията сграбчва, улавя живота като пеперуда в мрежа.

Кой друг ще кове пирони в такива неща, за да направи снимка? Кой друг усеща същата самотна тревога, на ръба на тъмнината и светлината, която аз изпитвах докато отдавах почит на Фентън и Христос?

                                                               *  *  *

Срещнах жената която впоследствие стана “... някога била птица” на една садо-мазо сбирка в Ню Йорк, наречена “Облекло за удоволствие”. Чувствах се не на място вътре, тъй като не бях облечен нито c гумени, нито c пвц дрехи. Забравих за неудобството си обаче, когато видях това същество да печели първата награда в кoнкурcа за “Тясна талия и корсет”. Разменихме си визитки и аз ù обещах да направя снимка, която да покаже талията и с 45 см обиколка. Тя обеща да позира за акт. Докато замислях фотографията осъзнах, че ако погледна талията ú отзад, моделът ще е по-загадъчен. Снимайки я без коса я правя по-гротескна.

Le Violon d'Ingres на Ман Рей ми беше пътеводител. Двата Ф-образни пробива, които фотографа-сюрреалист дава на своя модел Кики, в нашето пост-романтично време биха могли да бъдат раните, които остават след като бъдат свалени крилете на свободата. Ман Рей представя Кики с нейния сарайски тюрбан като беглец от реалността. Моят модел е затвор на плътта.

                                                              *  *  *

За пръв път видях тази снимка в института по сексология “Кинси” в щата Индиана, а впоследствие успях да се сдобия с друго копие от нея. Тя ме ужасява с това как възрастните могат да издвевателстват сексуално върху децата просто като ги направят свидетели. Момиченцето от снимката е принудено да наблюдава нещо, което още не разбира и това ограбва невинността ù. Това е фотография за убийството на душата и смъртта на любовта. Разбира се фотографът е също съучастник в порнографската игра. И той като всички престъпници гледа на хуманността като на нещо безсмислено.
 
Но и такива жестокости може да вдъхновят. Тази конкретно ме подбуди да създам един образ на секса като егоистично, лишено от любов набъбване на тъканите. Моделът, които ми позира е детски арт-терапевт, които съм снимал по-рано в “Сутиена на Хуан Миро”. Задачата да бъде символ на похотта я заинтригува. По това време живеех в латиноамериканския квартал на град Албъкърки и бях запленен от разните видове храни които се продаваха в магазините там, и по-специално - агнешките главички.

От две такива глави направих лице за модела. Убедих един млад мъж да мастурбира и да насочи семеннта си течност в устата на лицето. Тялото на модела се превърна в набор от отвърстия, едно от които доставя мляко от женската гърда в устата на мъртва маймуна. Идеята беше да създам нещо напълно скандално. Вече похабени, майчиното мляко, спермата и страстта, за която те говорят се превръщат в символ на сластта; и трябва да призная че в крайния резултат има доста красота. Създадох нещо напълно противно, точно каквато беше и целта ми. Бях повярвал обаче в красотата на първоначалня си подтик, където намерих изкуството. 

                                                            *  *  *

На последната страница на една от монографиите си от 1985 г., Джоел-Питър Уиткин публикува следния призив за евентуални модели, от които има нужда за бъдещите си снимки:

“Непълен списък на интересите ми: хора със изключителни физически особености от всякакъв вид, микроскопични глави, джуджета, гиганти, гърбави, междуполови преди операция, жени с бради, действащи или бивши участници в циркови атракциони, хора с изключителни прегъвни способности (еротични), жени с една гърда (в средата), хора, кито живеят като герои от комиксите, сатири, близнаци сраснати в челото, двойка с близнак-паразит, близнаци с общ крак или ръка, живи циклопи, хора с опашки, крила, перки, рога, клюнове, обърнати стъпала и длани, крайници на болни от елефантиязис. Хора с допълнителни ръце, крака, очи, гърди, гениталии, уши, носове, устни. Всякакви хора със свръх-големи гениталии. Секс слуги и господари. Жени с лица покрити с косми или едри струпеи, които да са съгласни да позират във вечерни рокли. Петима андрогенита, които да позират като “Госпожиците от Авиньон”. Анорексици без окосмяване. Хора-скелети и хора-игленици. Собственици на пълен набор гумени облекла, вманиячени техничари. Частни колекции: от уреди за изтезание или прелъстяване, от телесни части на хора, животни и извънземни. Всякъв вид крайни визуални извращения. Хермафродити и телесно-деформирани (живи и мъртви). Младо русо момиче с две лица. Някой жив мит. Някой понесъл раните на Христос”.

 
________________

 

* “Joel-Peter Witkin: Disciple and Master”, Fotofolio, New York, 2000